Където и да те хване lockdown e кофти, но в градове като Виена мъчението е още по-голямо. Когато има изложби, които не са за изпускане. 

Изкуството във времена на пандемия сякаш леко отиде на заден план и въпреки че е трудно да мислиш за него, когато здравето ти е застрашено сега в края на годината искам да му отделя нужното внимание. Заобиколени сме от статиститки, цифри, спорове, разделения, може би точно изкуството (и културата) може да ни помогне да забравим реалността по онзи позитивен начин, който се окуражава и който сякаш няма как да бъде “твърде”.

Писането за изкуство е като да се опитваш да опишеш вкуса на мандарината – устата ти се пълни със слюнка, когато си я представиш.

В писането за изкуство сякаш използвам техниката за визуализация, която е силно застъпена в практиката по медитация (благодаря ти, headspace). Визуализизацията, която ни помага в целеполагането и грижата към здравето на нашето тяло и душа. Дали след като зарадваме окото може да зарадваме и сърцето? 

Как ще опишеш изкуството на човека, който гледа със затворени очи? Предизвикателство, но пък те предизвиква да излезеш извън собственте ограничения на сетивата. Ето затова обичам писането. Преживяваш и преоткриваш изкуството, чрез разказ и истории, което пък от своя страна води до разбиране – не непременно разбиране на самото изкуство, а на твоя прочит към него, тоест на теб самия.

Моите 3 ключови момента в изкуството за 2021 г.

1. Егон Шиле

Не знаех много за Шиле, а когато се похвалих, че видях картините му на живо в Albertin Modern във Виена, мама леко се отврати. Изкуство, достойно за силни емоции. Човек може дълго да се взира в картините му и да си задава безброй въпроси. Например “авторът през какви очила е гледал света и себе си?”

 

 

Очилата наричани живот е най-краткият и в подробен отговор. За жалост биографията му е кратка – роден през 1890 Егон умира едва на 28 год. И все пак животът, ако изобщо може да се измери, не е с мерна единица години. Шиле остава в историята като един от най-изявените модерни австрийски експресионисти – за времето си скандален, а сега – гениален. Работата му е известна със своята интензивност и сурова сексуалност, както и с многото автопортрети,включително и голи. Протеже на небезизвестния Густав Климпт и Шиле използва изкривените форми на тялото и изразителната линия. Някой ще каже бунтар, други хедонист, трети – престъпник. През април 1912 г. той е арестуван за съблазняване на малолетно момиче.

Еротиката и дръзкия поглед постилат грапав житейски път за младия творец. Има ли връзка между тях и в каква посока може да се установи причината и следствието може само да гадаем, но и случайността също е спорно понятие.

Завиждайте на тези, които виждат красота във всичко по света.

2. Кристо

Някак без да искам подминах “Плаващите кейове”, Опакованата Триумфална Арка я проспах, но поне хванах изложбата “КРИСТО И ЖАН-КЛОД. ЖИВОТ=ТВОРБИ=ПРОЕКТИ“ в Софийска градска художествена галерия. 

Толкова много има зад името Кристо! Жалко, че смъртта извисява великите хора. 

От една страна асоциирам работата му с предприемачеството – да създаваш нещо ново, вярвайки в него въпреки всичко и всички. От друга – с непоколебимия дух, присъщ на човека –  да преследваш мечтите си цял живот. 

Няколко интересни факти и уроци от Кристо:

1. По време на неговата инсталация с “Чадърите”, жена е повалена от чадър при силен вятър и за нещастие умира. Кристо веднага “затваря” изложбата. Отговорността на изкуството е отвъд главите ни.
2. Кристо ми дава определението на думата “постоянство” – величествени резултати с дълга преди история. Да работиш 10-15 години върху проект показва упоритост и дисциплина, с която малко хора могат да се похвалят. Може би това отличава добрите от гениите?

3. Изкуството на Кристо като изкуството от улицата. Още при първия си досег с street art усетих и основните му принципи – забравяш его-то, защото изкуството е временно, изчезва почти в мига, в който си го създал. Някои от творбите на Кристо живеят една, две седмици или няколко месеца, с подготовка 10+ години, а после изчезват сякаш нищо не е било. Дали? Вярата в постоянно променящата се реалност, точно както в природата и в нас – това ми показва артистът.

4. Как природата влияе на изкуството? Нагледах се на снимки на Опакованата арка в Париж и една не приличаше на друга. Сякаш на фокус са различни неща. Това е така, защото проектите на Кристо се влияят от атмосферните условия – слънце, вятър.Това създава богат избор за преживявания.

 

 

• 

  Въпросът за опазване на околната среда съпътства целия творчески живот на Кристо. Любопитно е например, че при създаването на  един от проектите му “Surrounded Islands” екипът почиства около 40 тона боклуци от залива в Маями. 

 

5. Не можеш сам, но и не можеш с всички. Кристо работи с всички заинтересовани лица – с населението на градове, с управляващите. Някои го използват за своите политически игри, други си остават вечно недоволни. Имам чувството, че финалната щриха в неговото изкуство е съвкупност на много хора и организации, което ги прави още по-мащабни и вълшебни.

3. “ФИЦРОЙ”

Все по-трудно откривам хубави театри и макар през 2021г. да бяхме затрудени, аз лично не спрях да търся постановките, които ще ме накарат спокойно да стоя повече от 1 час на едно място (с маска). Оказа се че трябва да почакам края на годината… последно гледах ФИЦРОЙ по режисура на Явор Гърдев в Малък градски театър зад канала. 

ФИЦРОЙ е моята постановка за 2021, защото през 2021 все по-често вдигам глава нагоре, към планината, към върха. (между другото гледайте 14 peaks по Netflix)

ФИЦРОЙ в театъра показва живота в планината – колко подготвен трябва да бъдеш? С какво уважение трябва да се отнасяш към нея? Как (трудно) се взимат решения там и как всяко грешно решение може да бъде последното, което ще направиш, не само за себе си, но и за хората, с които катериш. 

Преди всичко постановката е за сложните отношения между четири жени, всяка доказваща нещо различно чрез изкачването на връх Монте Фицрой в Патагония – колко крехки са нашите добре изградени филми в главата и колко лесно може всичко да бъде разрушена там високо в планината. Вече рядко има постановки, където емоциите са груби, истински, без излишни викове с цел драматизиране. Въжетата от декора на стената сякаш свързваха зрителите със сцената, дистанция липсваше, всеки можеше да бъде всяка. Има и хумор. Хумор, който разбирам и ми е смешен. Хумор, който ми липсва напоследък (като изключим “Приятно ми е, Ива” в 199).

Honorary mentions: Акo още не сте, планирайте посещение на Епископската базилика в Пловдив. Показва как може да се развива туризъм в България.

—

Писането за изкуство не е просто опит да опишеш вкуса на мандаринката – то е самото вкусване. То е тръпчивият вкус, който остава в устата и ненаситното желание за още. 

—

Прочети още “Колко е достатъчно?”