Центрофугата на живота здраво ме е завъртяла. Препускам от проект на проект, задачите не свършват, животът се случва на всички фронтове. Рядко намирам време да ударя ръчната спирачка и да се порадвам на всичко, което ми се случва.
Така например, в началото на годината в рамките на FEB стартирахме читателски клуб и аз като като любител на четенето първоначално се зарадвах. Да, но в един момент осъзнах, че и четенето наред с други неща се е превърнало в самоцел, поредния ред в Microsoft To-do листа, чието тикване носи така жадувания внезапен прилив на адреналин.
И по законите на привличането някъде по това време попаднах на клипче на School of Life за смисъла от четенето. Там имаше една революционна теза:
“Четем, за да се научим да бъдем удовлетворени”.
Позитивната новина около фондонабирането на Payhawk (и още други успехи от екосистемата) е допълнителен катализатор да задълбая в темата за “достатъчното”. Първата ми реакция беше “евалата на момчетата” – радвам се, когато и в България се случват големи новини в предприемаческата екосистема. Почувствах се горда. После си казах евалата на всички фондове, хора, семейство, които са повярвали в тях и са ги подкрепили в техния път. И след това си казах “Абе, Ели, ти какво правиш с живота си?”. Много и яки неща си отговарям, но и усещам как не съм имунизирана към подсъзнателното осъждане и самокритика, причинени от автоматичното сравнение с успеха на другите около мен.
Преди няколко дни Мая ми зададе въпроса защо пиша и след като изредих очебийните причини, че писането действа терапевтично, започнах да се стресирам, че не съм писала от толкова много време. В главата се прокраднаха старите филми “щеше да развиваш блога тази година?! тцтц”. А гласа е – леко разочароващ с нотка на предопределеност. Нали смисълът на писането беше терапия преди да е поредният източник на стрес?
Като амбициозен човек с безкрайни списъци от какво ли не, през курсове и филми до рецепти и предизвикателства, макар и с всекидневни медитации или йога, се чувствам изморена. Изморена не просто да се състезавам с другите, а с мен самата и вчерашната ми версия.
“Работа, работа, работа” по вечното ми усъвършенстване доведе до колебания в изначалната ми мотивация. Кога живеенето за момента ще се превърне от цел в начин на живот? Къде се загуби наслаждението от четенето само по себе си? Колко е висока стълбицата на успеха?
В света и времето, в които живеем, мисля, че тайната на щастието ще бъде как да съхраниш себе си и нещата които обичаш да правиш просто за удоволствие. Как ще балансираш мечтите и целите за бъдещето с благодарностите към това, което вече притежаваш в настоящето? Как ще останеш вечно в движение и здраво заземен едновременно? Как ще изградиш своето мерило на щастие и скоростта на движение така че да бъдеш доволен от себе си?
И ако тези въпроси ви звучат плашещо, нека ви дам друга перспектива, за която ми напомни съвсем случайно изложба, която скоро посетих.
“Saying is doing” на Вито Валентинов в рамките на кампанията Love Speech на Fine Acts, глобално креативно студио за социална промяна.
Чрез няколко инсталации, обвързани с физиката и други интересни научни факти, Вито демонстрира как всеки един от нас участва активно с действия (или бездействия) в социалния живот. Това не е просто изложба, а експеримент, който активира всичките ни сетива и ни предизвиква да погледнем дълбоко в нас (днес е последният ден да я разгледате).
Една от любимите ми творби беше Доминото, чиято цел е да демонстрира експоненциалния растеж, като при ядрена верижна реакция. Една плочка домино може да събори друга, която е около 1,5 пъти по-голяма от нея…
Та може би един от начините да излезем от вредните и саморазрушителни навици е да погледнем смисъла отвъд себе си – как можем да сме в помощ на общността и другите около нас? Как можем да допринесем вместо да си бъдем достатъчни?
И може би така преминаваме от пасивен в активен залог и вместо да питаме . Защото ако задаваме въпроси с колко, винаги отговорът ще е недостатъчно.
Колко броя гласоподаватели са нужни, за да излезем от политическата криза?
Колко съседи са нужни, за да живеем в по-чист квартал?
Колко подписи на граждани са нужни, за да преборим несправедливостите (като например свободата на слово в университета).
Безброй или един единствен? В контекста на обществото, ако заемем позиция, имаме силата да бъдем достатъчни.
—
И аз като Вито се интересувам от силата на думите (прочетете за “захир”).
Say Hi