За театъра и едно виолончело
След поредното ми разочарование от театрална постановка, изпълнена с най-добрите актьори, от най-добрите режисьори, се замислих за театъра в 21 век.
Трудно се откриват постановки в центъра на които стои една единствена тема. Простотата не се толерира – напротив, сякаш е равносилна на баналност. Едно послание не е достатъчно – напротив, сякаш цялата сложност и палитра на живота трябва да бъде отразена в рамките на игра от 2 часа.
Дали търсенето на оригиналност направи път на драмата като начин на живот? Всяка отделна сцена непременно е наситена не с една, а множество емоции, които като че ли стрелят напосоки, надявайки се все някоя да резонира с аудиторията. Дали социалните мрежи не направиха по правило творчеството скандално и ексцентрично, за да бъде интересно и актуално?
Сцената ми е като декор на инстаграм – сменя се бързо, за да задържи и без това краткотрайното внимание на своите зрители. А монолозите и разговорите? Те са като онези закодирани съобщения, които пишем в красиви, но сложни размисли под всяка снимка във фийда. А височината в децибелите? Те отговарят на важността на изреченето – така става ясно, че всяка дума от женската уста е достойна за наизустяване.
Какво да правим с виолончелото?
“Какво да правим с виолончелото?” в Народния театър не е проста постановка, макар и сюжетът да не предполага вълнуваща история:
През мрачен дъждовен ден в чакалнята на една гара Мъжът с вестника, Старецът с бастуна и Дамата с воала чакат неизвестно какво – може би е влак, може би нещо друго. Малко встрани Мъжът с виолончелото свири тиха, леко досадна мелодия. В началото тримата нямат нищо против музиката. После започват да се питат как той свири без ноти, каква е пиесата, която изпълнява, дали му плащат да свири непрекъснато едно и също. Тихото раздразнение прераства в явно недоволство, по-сетне в крайна непоносимост към другия, към човека на изкуството или просто към човека, който има свой начин на живот, различен и абсолютно непонятен. Остава само виолончелото и въпросът: Какво да правим с виолончелото? Проблемът с човека е решен, но остава проблемът с предмета.
За първи път гледам в миниатюрната сцена “Зад театъра” и в условия на пандемия, бяхме около 20 човека правейки преживяването интимно. От влизането виждаме всички актьори вече на сцената, а Анатоли Кръстев свири на виолончелото. Всички очакваме в някакъв момент музиката да спре, но историята е друга.
Актьорите са страхотни. Снежина Петрова, както винаги е великолепна, а Валентин Танев и Марин Янев се сливат със своите образи. На моменти забравях, че съм на театър.

Думите на Николай Поляков, режисьор на постановката
“Чакането. Свещената тема на абсурдната драма. Не са малко мъдреците, които подреждат човешкия живот в три фази: раждане, чакане, смърт. Чакането, в неговите безкрайни варианти – работа, бездействие, бягане на дълги, къси разстояния или на място, пътуване или мечта за пътешествия, здраве или болест, в уюта на природата или в затворено пространство (понякога с решетки) – винаги достига финалната си точка. И това не е нито песимистично, нито оптимистично. Това е просто сблъсъкът ни с времето, което тече неумолимо, без да се съобразява с нашето одобрение или недоволство. Може би най-смислената еманация на чакането, все пак, е изкуството. Може би. Но то пък, като привилегия само на избрани, неизбежно ражда подсъзнателната ненавист на чакащото мнозинство. Конфликтът е нерешим, обаче понякога е забавен.”
Автор на текста е Матей Вишниек, който обича да пише за екзистенциални теми по хумористичен начин.
„Хуморът за мен винаги има две лица. Първото, което те кара да се смееш, и второто, чието лице е скрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния хумор. А смехът винаги има ефекта на бумеранг. Нужна ти е смелост, за да го приемеш. Защото когато се смееш на другия, не усещаш, че се смееш и на себе си…”
Какво е виолочнелото в нашия живот?
През по-голямата част от времето се смеех с глас, а темите не бяха смешни. Присъстваш на ситуация тип параграф 22. Трима човека се борят с обстоятелствата, които си мислят, че могат да променят. Осъзнаваш, че се борят със себе си и как да реагират на факта, че не могат да променят същите тези обстоятелства. Многократно влизах в обувките на героите и изживявах заедно с тях катарзиса на осъзнаването на човешките заблуди.
Повечето критици отъждествяват виолончелото на изкуството, а постановката на сблъсък между човека и изкуството, противопоставяне на човечеството на времето. Аз не го виждам така. Виолончелото е част от нас, и ако има конфликт, то е между човека и АЗ-а. Противоречие вътре в нас самите. То е неразбирането, че виолончелото никога няма да спре да свири, колкото и да опитваме да го заглушим. И тук идва важния въпрос – какво ще направим оттук насетне? Ще хабим ли енергия и време, за да го спрем – или най-малкото премахнем образа на музиканта, който свири? Или ще се научим да танцуваме на неговия фон, превръщайки го в саундтрака на нашия живот?
Постановката е многопластова и задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Поне са ми ясни въпросите, защото най не обичам след дадена постановка да се чувствам тъпа.
“За какво беше театъра?” – ме питат.
“Не знам” – казвам често.
“Препоръчваш ли?”
“Не.” – казвам често.
И ако сега ме попитате, ще кажа. “За едно виолончело. Струва си!”
Знаете ли какво значи една любима дума “гъмпшън”?
Say Hi