Вчера (11 декември) бе Ден на планината и по този случай реших да напиша отдавна отлагания пост по темата за планинските ми преживявания тази година. Наред с тревогите, осъзнавам, че ако Covid-19 не ни беше принудил да си останем в границите на държавата може би нямаше да имам съдържание за подобна статия.

Връзката ми с планината се разви по-късно, само преди няколко години преоткрих пишман планинарството и хижите в България, и сега, леко с насмешка, като истински про към аматьор, се изумявам на избора си на обувки и облекло за преходи. Поне тази година направих сериозни инвестиции в своя планински гардероб. Въпреки това, почти навсякъде все още съм като, както казва една приятелка, багаж и хич не ме бива в ориентацията, но всичко с времето си.

вр. Белмекен, 2,626 м., Рила, началото на юни

Не мога да повярвам, че това беше тази година, толкова отдавна ми се струва… Със съквартирантката решихме, че е време да се раздвижим и ни трябва компания за планина. За първи път отидох на истински организиран преход с агенция. Ще бъда мила и няма да споменавам името, защото може да бъде и последната ми такава.

Рекламирано беше като за начинаещи, дори за деца, а аз след 3 месечен lockdown (при положение, че не съм от тренираните и с йога, и въртене на велотренажора вкъщи), щях да припадна на няколко пъти. Беше един постоянен зор, защото прогнозата беше за следобеден дъжд, аз съм с усещането, че отивам на лежерна разходка. Да не говорим, че имаше и сняг и едвам пристъпвах, намокриха ми се и краката, ръцете щяха да ми измръзнат и през цялото време бях на опашката. Нямах възможност не само да си почина, защото всеки път като настигах другите от тяхната почивка, трябваше да тръгваме отново, ами даже не можех да спра да отпия вода от шишето, а камо ли да си взема нова носна кърпичка…

Единственото хубаво нещо беше, че стигнах върха жива, че бях жива! А и другото, че направих сефте на новата ми мега ултра гига яка шапка Патагония. Абе хич не е малко..

Земенско ждрело и водопад Полска Скакавица, Земен, Перник, средата на юни

Това приключение бе организирано от моите приятели от Balcanic: , но тях не ги броя за типичните организатори на преходи. Групите са малки, от like-minded хора, винаги се набляга повече на преживяването, не на крайната дестинация. Та имахме си водач, Стаси, който е голяма свежарка.

Отпътувахме от София рано сутрин с коли и поехме по р. Струма и Земенското ждрело. Не знам за вас, но има нещо изумително красиво в ждрелата като природен феномен, като hidden gems са ми.

Стигнахме до водопад „Полска Скакавица“ и после хванахме влака обратно до Земен. Ходенето по влаковата линия беше като филмова сцена, а преминаването през влаковите тунели повдигна подобаващо нивото на адреналина. Чакането на влакова гара пък ми влиза в класацията на най-романтично-носталгичните места в България.

Костенски водопад и водопад Скаловитец, Рила, август

Насред организиране на протести в Асеновград, виртуална връзка с медии и доста инат с приятели се запътихме към Костенския водопад. Казвам инат, защото имах един неуспешен опит, когато предната седмица-две стигнахме в буря, светкавици и гръмотевици и разходката ни беше провалена или отложена по-точно да кажем. Така е трябвало да стане, защото вторият път не се задоволихме само с 10 минутната разходка до Костенския водопад, ами поехме и по други незнайни пътеки. Тръгнахме към водопад Скаловитец, на 2 часа от Костенския. Минава се през х. Гургулица и „ей го на, зад завоя, супер близо“ очаквахме да видим водопад Скаловитец, а той не идва ли, не идва. Беше си по-скоро 30-40 мин. и малко екстремно катерене, но се качихме най-горе. Заслужихме си таратора поне.

Вихрен, 2,914 м., Пирин, началото на август

Вихрен е достатъчно популярна дестинация, за която не искам да отделям много внимание. Надявам се пак да го изкача, защото нищо не успях да видя от заобикалящи ме свят – мъглата позволяваше да видя само до следващата ми крачка. За мен си беше тежко изкачване, но пък най-якото нещо беше как изкарахме плакат ОСТАВКА и изведнъж супер много хора се присъединиха към снимката. Аз очаквах по-скоро някакви наредба и „ууу“, а то взе, че се получи мило.

х. Македония, 2,166 м, Рила, края на август

Бях инфлуенсната от една мацка от инстаграм за тази хижа и цяло лято повтарях, х. Македония, х. Македония. Е, отидохме до х. Македония, макар и да не видях хижата от ъгъла на снимката, която така ме грабна. Другият път. Маршрутчето е приятно, тръгнахме някъде от пътя преди Семково. Някои от групата направиха и връх наблизо, но аз още не бях запалена по катеренето.

Най-запомнящото се от това пътуване бе посещението ни в Парка за танцуващи мечки в Белица. Историите за мечките, които ни разказаха бяха толкова тъжни и страшни, че заобичах мечките за секунди… Между другото в момента има силна коледна кампания на WWF за опазване на мечките, стани закрилник тук – яка идея и за подарък е.

вр. Мальовица, 2,729 м., Рила, средата на септември

След Вихрен се чувствах безстрашна, така че бях по-смела с върховете. Еднодневен готин маршрут е вр. Мальовица. Оставихме колата на ЦПШ базата и оттам през х. Мальовица, няколко тераси и сме на върха.

вр. Ботев, 2,376 м. и Стара Планина, покрай празниците края на септември

Може да се каже, че това беше кулминацията на планинарството ми тази година. С новата раница на гръб, направихме 4 дневен преход:

1 ден: София – Карлово – х. Васил Левски

2 ден: вр. Ботев – х. Рай

3 ден: х. Рай – х. Балкански рози

4 ден: х. Балкански рози – Карлово – София

Да уцелиш хубаво време за Ботев, както научих впоследствие, си е чист късмет. Най-голямото изкачване от заслон Ботев до върха, и като изключим лекия ми страх от кравите там, всичко точно. Слезнахме по Тарзановата пътека, която, както може би сте се досетили от името, беше доста стръмна, но стигнахме някак си, на четири крака в х. Рай. Този хижар не се слави с нрава си, май беше и леко подпийнал, обърнал го е на бизнес…

Най-силно ще запомня „лудата“ хижарка от Балкански рози чиито истории не стигнаха за многобройните ракии, които се разливаха по масата. 

вр. Муратов 2,669 м. и вр. Синаница, 2,516 м, Пирин, началото на октомври

Тук вече загрубяха нещата. Тръгнахме от х. Вихрен и качихме вр. Муратов, и вр. Синаница с дестинация х. Синаница за един ден. Макс програма отвсякъде.

Нямаше конкретен план и колкото човека питахме, толкова различни съвети получихме. Стигането до Муратов минава през огромни морени, които бяха предизвикателство за моите къси крака, липсваше и гледка отгоре, но вр. Синаница компенсира. Готиното е че се оставят раниците на Синанишката порта и оттам олекнали към върха. Някои хора се изплашиха от височината (няма да соча с пръст), та се присламчих към група от хора на сравнително добра възраст, които припкаха като козички по камънаците.

Хижата е разположена в подножието на върха, до езеро, много красиво, макар че WC е външна…Запознахме се с готини хора и на другия ден наобратно вече пътя ми се струваше безкраен. Краката бяха бетон, както обичаме да казваме в нашето семейство. 

вр. Мечит, 2,567 м., Рила, средата на октовмри 

Супер еднодневен преход от село Говедарци през х. Мечит, която е походяща за отпразнуване на поводи. Маршрутът се нарича още и Кайзеровият път на Фердинад, защото е като път… поне е имало е идеи да бъде път едно време. Мъгливото време направи планината още по-разкошна, наблюдаваше се и лек снежец в далечината.

вр. Амбарица, 2,166 м., Стара планина, началото на ноември

Имах си кошмари и лека ненавист към този връх, когато преди години съвсем неподготвена тръгнах към х. Амбарица и се измъчих. Сега обаче, след като ни се провали плана за преход по билото от Беклемето (беше дъждовно и мъгливо), сменихме маршрута и от Сопот (без лифта!) спахме в х. Добрила, която си е като хотел. Условията бяха супер и хапването, миришеше на хижа, дърво и имаше топла вода! Какво повече му трябва на човек.

Там ме завари и първия сняг. На другия ден отидохме до вр. Амбарица и после наобратно към Сопот. Исках мистика – получих мистика сред пътечките в гората, които ми напомняха на страшната гора от „Красавицата и звяра“, когато вълци нападнаха Бела…

Бонус: работа на Витоша, началото на ноември 

Какви късметлии сме, че имаме Витоша. Колкото и да го повтаряме, няма да е достатъчно. Remote work ни дава свободата да експериментираме с работното място, особено сега покрай пандемията, и тъй като лятото не стигнах до така добре рекламираната от приятели х. Балканити, есента даде своя шанс. Само преди няколко дни хижата стана част от БОХО, тоест има супер интернет и нямам търпение отново да си направя офиса там.

Уроците

Наред със съвсем практичните изводи от типа: носи си винаги ръкавици, тапи за уши и се мажи по-често със слънцезащитен крем, през по-прозаичните, прави спа по възможност след изкачване, не преди това, планината ни учи да бъдем адаптивни и гъвкави и да оценяваме вълшебствата, които са част от всекидневния ни живот. Забелязах, че тази година повече хора ходят по-планини, стана по-модерно. И макар някои хора да са забравили елементарното си възпитание вкъщи, мисля, че това са добри тенденции.

Планината тренира на животоспасяващи умения като разширява толерантността ни към неизвестното и границите на комфортната си зона. „Колкото и да е трудно, колкото и да си изморена, не спирай, може да забавиш темпото, може да забавиш крачката, но не спирай, така съхраняваш по-добре енергията си, защото след всяко спиране, тръгването е по-трудно.“ Този любим съвет получих в планината, изпробван е, работи и си го взимам за и живота извън планината.

Есента съществува  

За първи път от много време истински усетих есенното време. Листата бяха пощадени от липсата на дъжд и времето навън е един от най-леките начини да достигнеш медитативно състояние. 

Планината и писането 

Беше лято изпълнено с планини, време на чист въздух и далеч от комфортната зона. Но за тази тема се пише леко, направо неусетно. Планината е като един бял лист хартия, непретенциозна, неосъждаща, равна за всички и даваща шанс без да иска нищо в замяна.

От нас зависи колко често ще я отпразнуваме и с какъв смисъл ще я изпълним. И дали ще имаме повече лета като 2020 и повече пътеписи като този.

—

Ох, и колко е хубаво да си организираш снимките за период от половин година.