България на планините
България на три морета. Колко пъти съм чувала това изречение?!
Израстнала съм с него, заобиколена от историятата и хората дали живота си за тази кауза. Пследната седмица обаче си мисля за България на планините. Има ли такова словосъчетание? Дали покрай бляновете по миналото и мечтите към бъдещето, което можеше да бъде, понякога забравям, какво имаме сега, онова, което е между моретата.
Винаги съм смятала, че има хора, които ходят на планина и такива, които не ходят на планина. Аз съм от вторите. Въпреки, че родом съм от Асеновград и на практика съм прекарала детството си в подножието на Родопите, с хиляди разходки до Асеновата крепост и параклиси, партите по беседки и реката нагоре към Бачковския манастир, редица нови години по най-затънтените места нависоко, планината сякаш беше на милиони километри от душата ми.
Мислех си, имам по-интерестни неща за правене и по-интересни хора за срещи, отколкото безделно любуване на гледката и разговори с птичките. Убедена бях, че обичам града и съм градко момиче. През Пловдив в София сякаш с годините се отдалечавах все повече от планината – отново близо до мен физически ( все пак живях в Студетнски град), но духовно – далеч.
Опитах се да бъда близо до планината със сноуборда. Наблюдавах приятели, които използваха всяка свободна минута, за да бъдат по-близо до нея, възхищавах им се, но вътрешно никак не им завиждах – аз просто имах други приоритети и това сега не беше приоритет за мен.
х. Мазалат, Стара планина
И една от любимите ми поговорки влиза в сила “Апетитът идва с яденето”. Хижа Мазалат през 2014 г. като че ли беше преломен момент за мен. Не защото се случи нещо невъзможно, а напротив – показа колко възможно е всичко. Не мислех за ранното ставане, неудобните обувки, тежката раница или грозничкото яке, или колко “out of shape” бях. Тръгнах.
х. Амбарица, Стара планина
После през 2017 г. се измъчихме с х. Амбарица, когато очаквахме “лежерна разходка по билото” а стигнахме по свечеряване. Тогава чух за първи път:
питаме: “Колко време ни остава до х. Амбарица?”
овчарят: (без отговор)
тръгваме нагоре и той се провиква “още 2 часа.”
“Защо чак сега ни казвате?”
“Ами нали трябваше да видя, с каква скорост се движите.”
И така стигам до тази година, за която всъщност изначално исках да ви разкажа. Лятото, което остава зад гърба ни, но ни стопля със своите безценни спомени. Този път за планините!
х. Ловна, Рила
Всъщност “преходът” тук беше час и половина, но историята на хижата си заслужава да бъде споделена. Иван хваща пътя към гората и заедно с доброволци променя облика на хижата, посреща сърдечно и се стреми да развива планинския туризъм. Ловна е разположена на полянка, заобиколена от борчета, а наблизо има и водопади. Ние отидохме с кола до Сапарева баня и оттам за 1,5 ч. до хижата.
х. Козя стена, Стара планина
Цяло лято звъняхме на х. Ехо и х. Рай и места все нямаше. Накрая написах в Google хижи с най-красиви гледки и след тези двете в класацията излезна Козя Стена. С кола стигнахме до с. Кърнаре, нощувахме в “Къщата на занаятите” (може да вземете курс по дърворезба) и на другата сутрин тръгнахме през Троянския проход към Беклемето. Не е много препоръчително да се оставя кола там, но ние се сдушихме с хорицата, продаващи сладко (също: купихме си бяла череша) и те ни я пазиха. Оттам за около 3-3,5 стигаме до хижата.
Преходът не е тежък, като изключим връх Козя стена, който е малко стръмен, та използвахме въжето там, но като цяло е безпроблемен. Хижарите са много мили, с яко чувство за хумор, в хижата има библиотека и спахме в ремонтирана, ароматизирана стаичка за трима.
х. Ехо, Стара Планина
Най-накрая успяхме да запазим места за х. Ехо и то пак с малко късмет. Хижарите се смениха, та бяха по-благосклонни и след като се измолих съвсем нахално успях да се добера до 3 места, които принципно се пазят за случайни планинари. Тръгнахме със споделено пътуване до Клисура и оттам нагоре към планината. След 5-5,5 ч. стигаме хижата. Това си беше най-тежкият преход за мен. Навръщане се насочихме към с. Розино и след 4-4.5 ч. хванахме влака към София. Не бях пътувала с влак от години и съм приятно изненада от точността и чистотата на новото подбалканско влакче.
и мнооого други
В началото на лятото преоткрихме тайните на Странджа с помоща на Balcanic: , пак с тях гледахме залеза над София от Камен дел, изкачихме Копитото в памет на Боян Петров, празнувахме рожден ден на яз. Голям Беглик, продавахме кебапчета и бира на джаз фестивала на Деветашкото плато и като цяло лятото си беше преизпълено със събития в планините.
Дали се превърнах в човек на планината? Май не. Но все повече разбирам, какво означава да бъдеш по-близо до нея. Или пък разбирам себе си по-добре? С годините разбрах: отговорите на всички въпроси са вътре в нас, но понякога, за да ги открием, трябва да излезем навън. Ако съм по-близо до природата, заземена здраво и ходеща повече, няма нужда от интересното. Като цяло няма нужда от нищо.
Прочети още: Където думите не стигат за други спомени от пътешествия в родината
Say Hi