Където думите не стигат
Обичам да пътувам и след това да пиша. Имам късмета да обикалям света и съм благодарна за това. По света виждам и изпитвам красоти. Но най-обичам да пиша за красотите от България. Щастлива съм, когато изляза от София и разбера, че само на един час разстояние се крият места, които, както казват някои хора, са “световно известни и световно неизвестни в България”.
Този weekend нашата дестинация беше пещерата Очите на Бога. Оказа се, че Очите на Бога отвориха широко и доста чифтове човешки очи.

Пещерата е популярна с много неща – подходяща за катерене, бънджи скокове и снимачна площадка на редица български и международни продукции (споменавам само “Време разделно”).
Пещерата е доста голяма и когато погледнеш нагоре въображението ти започва да работи на пълна скорост. Е, за хората, които имат въображение. Например една приятелка забеляза, как храстите около ръба на скалата образува мигли около очите.
И нали знаете, как във всяка пещера се чува звук на вода – тук, това бяха капките, които падаха отгоре. Като се загледа човек, сякаш капят на забавен кадър, бистра, чиста вода, която си играе със светлината. Усеща се присъствието на спящи прилепи. Като навлязохме навътре, видях цяла група от обучаващи се катерачи, които приличаха на избягали дубльори на Spider Man. Имаше хора със своите деца на по 2-3 години, което ме зарадва. Пещерата е с един огромен и величествен вход от едната страна и няма как да я изпуснете.
Впоследствие разбрахме, че районът около с. Карлуково – Карлуковският карстов комплекс е богат на толкова много история, колкото наситен с пещери.
Обядвахме в Пещерния дом – чалгата ни дойде в повече, което е жалко за място, което е вградено в пещера и е във формата на прилеп…някак си просто не се връзва, ако разбирате, какво имам предвид.
В пещера Темната дупка, на другия изход от Проходна пък е открит уникален експонат с европейско и световно значение: гравиран скален фрагмент – най-ранната графична изява върху камък в Европа, датиран около 50 000 г. И това се намира днес в Археологическия музей.
Точно срещу него, от другата страна на Искъра, се намира и психиатрията, която преди е била манастир. Местните разказват, че с. Карлуково по-често се свързва с “лудницата”. Като че ли хората не схващат, че най-лудите в този случай са тези, които са далеч от селото…
Една от пътечките водеше към скалния манастир “Св. Марина”. Стигането до него беше трудно, държахме се за въжета и сякаш вървяхме по много тънък ръб на скала, но си заслужаваше!

Това място, което е построено от доброволци, алпинисти ентусиасти и с помоща на няколко скромни дарения, е вградено в скалата. В района има още няколко подобни скални манастира, много от тях непроходими. Знае се, че те са изиграли огромна роля в съхраняването на християнството и българската идентичност и култура по време на Отоманското иго. Там срещнахме и човек, който така запленително ни разказваше, че мислено преминах през вековете и на няколко пъти изтръпнах. Човек със запомнящо се име, истински будител на нашето време – Флориан. Видеото е малко тъжно, но най-добре ще добиете представа за какво иде реч.
Посетихме и така наречените Каменни къщи – бяха като от приказките, със зеленина на покрива. Сякаш не бяха от този свят и сякаш ни показаха, какво му трябва на човек…На заден план се вижда Провъртеника.
Пренощувахме в с. Дерманци, във V.I.T. Bulgaria (Къща за гости “в.и.т.”), чиито домакини бяха страхотни и ни накараха да се чувстваме като у дома си – стаите, храната, механата, камината, всички останахме доволни.
На другия ден по път минахме през водопад “Скока” край Тетевен – пътят до там беше като златен килим.

Отправихме се към Гложенския манастир. Гледката към Стара планина не е за хора със слаби сърца!!!

Напоследък гледам вдъхновяващи реклами с послания да живеем за мига и да ценим всяка малка стъпка, борба и събитие по пътя към успеха на големите такива. Хората ни помолиха да промотираме всички забележитености, които видяхме, за да има повече туристи, за да има повече знания и информация относно забележителностите на района. И този блог пост е моят скромен принос към тази голяма мечта.
Признавам много станаха моите пожелания към вас. Хвалебствени думи ни преследват, удивителни ни вадят очите, а филтърът в социалните мрежи става все по-труден. Но ви предизвиквам да не ми вярвате. Отидете и проверете с очите си.
За едно нещо ви моля обаче – бъдете с приятели! Тогава очите не могат да лъжат, защото сърцето говори.
Прочети още: Път
Say Hi