МРЪСНОТО БЕЛЬО РАЗКАЗВА НАЙ-ИНТЕРЕСНИТЕ ИСТОРИИ

Когато чух Пощенска кутия за мръсни приказки предвидимо не се заинтересовах. Не съм от хората, които обичат цинизмите, пошлите думи и плоските истории. Фен съм на хумора, който не мога да разбера, на думите, които имат поне 2 значения и (банално, знам) на многоточията…

Тази грешка се радвам, че я направих, защото изненадата беше страхотна. Все още помня влажните очи и гръмките гласове в Carrusel Club!

Какво и защо?  

Пощенска кутия за мръсни приказки е част от Пощенска кутия за приказки – серия събития, в които известни и не толкова известни български артисти, певци, актьори и интелектуалци четат кратки разказки на български писатели. Ежемесечните събития предоставят творческа изява на начинаещи литературни автори и привличат фенове, които обичат да слушат (поне от време на време). Проектът стартира от Гери Турийска през 2010 г. някак случайно, но сега всеки път аудиторията е над 700 човека. Книгата Пощенска кутия за мръсни приказки съдържа 28 от най-добрите четени приказки досега.

Колко мръсно е мръсното?

Приказките са наистина фокусирани и все пак покриват доста широк спектър от твърде важни за нашия живот събития: първия секс и всеки следващ, свалките между жени и мъже, женска и мъжка мастурбация, мъжки и женски полови органи и всякакви други “горещи” теми, които ще оставя на вашето въображение.

Какви са нашите приказки?

Събитието и книгата ме провокираха да помисля за моите собствени приказки? Мръсни или чисти са те? Дълги или къси? С прости прилагателни ли са, кратки съществители или пък неправилни глаголи? Колко имена има в тях? И най-важното – какви емоции ми носят? Запитах се – защо най-близките и най-естествени теми продължават да бъдат табу? А може би това не е странно – простичките неща са най-добрите, но трудно стигаме до тях. Най-личният разговор е най-труден, най-опасен и от него най ни е страх. Понякога е по-лесно да споделяме с абсолютно непознат човек най-съкровените си тайни, а с най-близките си да подбираме правилните думи. В най-човешките си разговори – тези свързани с нашето тяло и чувства -губим най-човешкото в нас.

По време на събитието картите бяха на масата, нямаше правила, всичко беше разрешено – разговорите бяха открити, а съвестта ни беше спокойна, защото открихме съпричастност в споделените съдби. А и нека си признаем – всички мислим за мръсотиите, но рядко ги споделяме! Колко е хубаво по-често да назоваваме нещата с истинските им думи, без угризения, без подтекст, такива, каквито са.

Това, което ме трогна най-много обаче беше общото между всички истории, невидимата нишка, която свързваше всички главни герои и събитията, които им поднасяше съдбата. По един или по друг начин всички бяха смешни. Някои те разсмиват, защото са истински смешни, други защото са абсурдни, трети, защото са болезнено искрени, а четвърти, защото хората до теб се превиват от смях. Смешен е самият факт, как всички “важни” и “сериозни” истории в живота ни поднасят поредната сладка доза ирония. Гениално е как, ако стъпим съвсем леко встрани и погледнем ситуацията от друга перспектива, разбираме, че изживяваме драма от Дързост и красота. Това си е за смях!

“Смях и носталгия , какво по-хубаво от това?! Знаете, носталгията трябва да се отглежда грижливо. Едно време, каква носталгия имаше. Не като сега!!! Затова подготвяйте се внимателно за времето, когато ще си спомняте колко шури и млади сте били!” 

Историята ми може да е всякаква, но ще я споделя в червената кутия за приказки. Ще се смея на висок глас и ще се срамувам с румени бузки. Важното е, че това е моята приказка. Всички приказки са добри. Най-лошата приказка е неслучилата се.