Направи си сам

Градските истории не започват с града. Градските истории започват в първо лице – с човешката история. И както човек не е постоянна величина, а вечно променяща се, така и градовете са жив организъм, който се опитва да обедини всички онези мечти, надежди, тревоги, нещастия и щастия на своите обитатели.

Затова си мисля, че градската история е неизменно свързана с човешката история.

В моя живот например има няколко значими моменти, които правят и градовете, в които са създадени, толкова специални: Асеновград, Пловдив и София

Детството

Понякога съжалявам софиянци – те могат и да се хвалят със своя граждаски произход, но за мен няма нищо по-мило от провинциалните махали. Наблюдавам племенниците си, които израстват в София и е жалко, че родителите трябва да ги оставят и взимат всеки ден от детската градина. Площадката за игра пред входа е дълга 100 метра, а накрая стоят редица родители, които са жива ограда срещу колите, които изкачат зад ъгъла. Моите спомени са диви – краденето на грозде от чуждите дворове, мръсните крака, разранените колена, къра, картофа, фунийките и всички онези игри, които сега си припомняне само с електронните им аналогии. Не е чудно, че всички бири и модни тенденции обръщат поглед към миналото –  заиграват се с носталгията, с най-драгите ни спомени. Това са силните емоции – спомени по миналото, когато бяхме невинни в грешките си и оправдани в грубостта си към другите.

Експериментите

Когато израстваш в малък град като Асеновград единственото ти желание е да избягаш към големия град. Ирония, като се има предвид, колко хора в момента копнеят за спокойния живот на село и търсят възможности за дистанционна и мобилна работа от планината. Критериите за успех не са със знак за равенство със стойността на заплатата, а все повече се сравняват със способностите ти да определяш своето работно място и време. Това е бутикова привилегия, с която разполагат малко хора. Гимназията в Пловдив ми показа, че границите на населеното място не определят качеството на преживяванията. Да, могат да повлияят на количествените данни, но не това са „ключовите показатели за ефективност“. Това време ме научи на важните неща и ме отучи от същите тези важни неща – единствената теория, която усвоих най-добре бе теорията на относителността.

Търпението

И после идва историята на Столицата. Тук има много чакане – чакаме рейса, чакаме слънцето да изгрее, чакаме луната да изгрее, чакаме помощ, чакаме бързия интернет, чакаме повишение, чакаме красивата си фигура, чакаме голямата любов… изобщо ако има едно нещо, в което ние хората сме истински постоянни – то това е чакането. Чакането (почти) винаги е свързано с бъдещо непределено време, с това утре, когато всичко се нарежда по план, когато сме по-доброто си „аз“. Обичаме комфортната зона на желанието, защото в него всичко е перфектно – както ние си го обрисуваме, с точните размери, по поръчка. Обичаме утрешния ден, защото е нов шанс всичко да е наред. Чакането е може би по-лесно и по-удобно – да чакаш означава да бъдеш пасивен, да поставиш обстоятелствата да управляват твоето време…Но каква е алтернативата? Да действаш прибързано, нетърпеливо? Това крие също толкова опасен капан. Тогава осъзнах: чакането е избор.

Животът, вселената и всичко останало

Чакането свършва, когато спрем да чакаме. Когато изборът стане навик….Това е дълъг и труден процес, но когато свърши си милиш, че се е случило естествено плавно.

Мтел стартира своята 4G мрежа, със скорост като в „Бързи и Яростни“, а ти си щастлив, защото знаеш, че можеш и без нея.

Щастлив си, защото знаеш, че готиното в скоростта не се определя само с едната си величина – бързината, а във възможността да забавиш темпото, да изключиш звука на телефона, да се обадиш на приятел (подчертавам „да се обадиш“), да изпиете по една бира пред Народния и да споделяте истории за градове…

Градовете, без които нямаше да сме това, което сме сега. Градовете, които ни променят, докато неусетно не разберем, дълбоко в себе си, че може би и ние поне малко сме променили самите тях – оставили сме своята малка резка във вселената. Обичали сме силно, многогратно, всеодайно и заслужаваме спомените си.

Вярваме, че може да говорим в първо лице множествено число, защото извървяхме пътя и избрахме така.

*Значение на думата „чакам“ в тълковния речник, второ по ред: „Надявам се на нещо, желая го, стремя се да го получа“.