Когато започнах своя блог, желанието ми беше да споделям емоции, вдъхновени от изкуството и други теми, които ме вълнуват. С течение на времето като че ли разбрах, че всяка „тема“ може да бъде вдъхновяваща, ако си с открито сърце, свежа глава и широко отворени очи и уши.

Още повече – ако превърнеш това състояние в навик, започваш да забелязваш малките неща с потенциал. Онези неща, които са навсякъде около нас и точно затова, често пренегрегнати.

Например думите. Забелязвате ли своята реч, думи, интонация, ударения – колко пъти дневно използвате паразитните „викам“, „в смисъл“, „междувпрочем“ и колко често използвате „моля“ и „благодаря“?!

Нашият говор, освен че помага да разберем от коя част на страната е родом събеседникът ни, служи и за източник на информация относно характера му, неговите най-дълбоки страхове и стремежи. Не е случайност, че от малки ни учат да четем книги, да изучаваме литература, да пишем есета – именно, за да обогатим своя изказ и да изградим желания от нас образ в обществото.

Винаги съм вярвала, че думите имат значение, когато са подкрепени от действия, но може да направим и обратното заключение – думите носят своя собствена енергия и чрез тях може да променяме своето настроение и възприятията на околните за нас. Например, много често, когато използвам думата „ужас“, дори и за положително събитие усещам по-скоро леко горчив вкус в устата отколкото желание за искрена усмивка. От друга страна, представям си, че ако разговарях с герой на шексипорова пиеса щях да имам определено високо мнение за него.

И сега стартирам рубрика „Думи“, в която искам да говоря за думите, които ме вдъхновяват.

*ЗАХИР

Някои може би свързват Захир с едноименната песен на Ice Cream или романа на Паулу Коельо, но за мен беше абсолютно непонятна и затова грабна вниманието ми.

Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепенно започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост.

Забелязвам в историята ни хора и събития, които често обясняваме със „святост/свят“ и/или „лудост/луд“ в едно изречение. Толкова тънка ли е границата наистина, толкова неясна ли е разликата? Да бъдеш безумно и безрасъдно смел в преследването на мечтите си може да бъде похвално, но за тези, които не споделят твоето виждане може да си просто безумно луд? Ако виждаш само едно нещо и се фокурисаш максимално върху него дали се доближаваш до неговото истинско разбиране или просто игнорираш всичко около себе си и загубваш разсъдък? Нали казват, че всички гении са били по малко луди.

Може би всички ние имаме нашата собствена захира – страст, мания, хоби, фетиш, желание, навик, умение, его…Това толкова явно и ясно нещо или човек, което ни заслепява и ни кара да попадаме в състояния на святост или лудост. Може би твърде често не е едното или другото. Така е в живота – нищо не е само грозно или красиво, само добро или лошо. Нашите емоции са толкова съвършени, колкото и собствените ни възможности да съществуваме.

ЧОВЕКЪТ, който…

Думите могат да пречат и да помагат, да нараняват и да спасяват, но най-голямата сила на думите е човекът, който ги произнася. Когато човекът има значение, думите са като ясни звезди на небето в тъмна нощ. Когато човекът няма значение, думите са като капки от силен дъжд = буря, но знаеш, че слънцето отново ще грее.

—

Прочети още какви истории разказва мръсното бельо.