Опитвам се да си припомня първия ми жив спомен от тениса. Не мога. Беше отдавна, но не от времето на Сампрас или Агаси. Отначало Родик беше моя фаворит. Неговата личност ми допадна. Беше наистина жалко да гледам, как Федерер не му позволи да грабне повече големи титли…После някак естествено Рафа ме спечели.
Отначало, докато гледах големите битки пред екрана и за секунда не съм си представяла, че мога да гледам на живо такъв мач, от подобен калибър. Вълнувах се на макс, но пред телевизора.
Бях като че ли още малка да (си) повярвам, че човек може да мечтае толкова смело. Постепенно започнах по-съзнателно да следя световния тенис – хвърлях някой поглед към историята, към постигнатите резултати, към надминатите рекорди. Прочетох няколко книги, някоя друга биография, запознах се с други запалени хора. Вече намирах вдъхновение в тениса и станах голям фен на Надал. Започнах да си представям, какво би било да го гледам на живо. Но всичко беше един далечен мираж, труден за осъществяване. Нямах финансовата възможност, нямах времето, нямах компанията – общо взето нищо нямах. Поне така си мислех тогава.
Постепенно Гришо напредна в ранглистата, а тенисът се превърна в любим спорт на много хора в нашата страна. Започнах да пътувам по-често, а пътешествията по света откриват нови хоризонти и най-вече вътрешно започнах да се убеждавам, че “I’m the master of my fate”.
С напредването на годините се убедих, че животът е твърде кратък, за да действаш в несигурно бъдеще време. Усещах, че живеем в уникално за тенис ерата време, това време няма да продължи дълго и няма време за губене. Което важи за времето във всичките му измерения.
Лондон първо ме посрещна с Wimbledon. Направихме тур обиколка – успяхме да разгледаме кортовете, press room, музея с трофеите. Да бъдеш там по време на турнира е истинско предизвикателство – участваш в лотария, спиш в палатка или купуваш дял от Клуба. Този турнир е един от най-интересните и противоречиви от всички – традиции, пари, аристократизъм. С една дума – история. Велики играчи, титанични битки, счупени рекорди, известни фенове. Дали ще се вредя и аз да гледам на живо, кой знае?! Но това, което предстои да нашища ме кара да вярвам, че “It always seems impossible until it’s done” и “Impossible is nothing”.
Още когато си купих билет за Лондон, веднага взех билети за ATP World Tour Finals – най-горе и най в края. Изрично пишеше, че тези места не се препоръчват за хора, които имат страх от височини. Веднага ми стана ясно, че от мачовете ще гледам само подвижни точици, но бях щастлива!
ма да гледам Рафа, защото се оперира. Гришо не успя да се класира и се почувствах голям карък. Когато наближихме The O2 арена всичко това вече нямаше значение. Oтидохме да попитаме дали може да сменим местата, за да сме заедно с Миленка. За наша голяма изненада момичето просто ни подаде 2 билета и каза “ето това са вашите места, може операторът да създава малко неудобство”. Ние веднага си помислехме, че сме прецакани. Но после като намерихме местата си – 4 ред!!! Никога не съм се радвала толкова на две шарени хартийки (дори и на парите).
Сега си мисля, че именно тенисът ме научи, че мечтите се сбъдват.
Say Hi